Държавна опера Русе Държавна Опера - Русе
Разширено търсене

ПОЛИХЕДРОН - световна премиера

Опера
Няма предстоящи представления
Постановка

Композитор
Нева Кръстева
Резюме

Световна премиера на първата музикално-сценична творба на известната органистка проф. Нева Кръстева.

Съдържание

С подкрепата на Сдружение “Лилавият лебед” - Виена

Dramma per musica от Нева Кръстева

Либрето – Александър Александров

Действащи лица и изпълнители

Дедал – баща на Икар, бас

Навкрате – майка на Икар, алт 

Икар, тенор

Орфеева певица

Небесно създание, сопран 

Дете, говорна роля

Вестители на Съдбата:

Мъж, говорна роля

Жена, говорна роля

Хор на душите, изгубени в лабиринта


Полихедрон или многостен, или още полиедър, е всяка затворена повърхнина, съставена от краен брой равнинни многоъгълници, наречени стени. Пресечните линии на всеки две съседни стени образуват ръбовете на многостена.


Синопсис-преразказ


I. Prаeludium.

„Аз образ съм в камъка изсечен, 

където ще остана вечно – 

на спомен единствен образ...“

Изгрява и залязва всевиждащото Слънце. И така – ден след ден, век след век. Днес то поглежда нас, така, както преди хилядолетия гледаше Дедал и неговия син Икар.

Умори се майсторът-архитект от живота си на остров Крит. Колкото и да бе горд от последното си постижение – лабиринтът, който създаде и така изпълни поръчката на цар Минос, Дедал закопня за своята родина. А въпросът, който с детинска наивност и чистота прокънтява  как ще бъдат преодолени заключените от морето и ветровете непребродими пространства, намира своя отговор в изобретателното съзнание на великия майстор – „Ще полетим, свободно е небето!“


II. Птича интермедия.

Съдбата вече е изпратила своите вестители – вижда се, че те знаят тайните на бъдещите дни, но нищо не издават...

От безконечните коридори на лабиринта се чуват стенанията на пленените души. В лабиринта всеки е оставен сам в скръбния ход на вечния кръговрат, от който няма изход. А над тях в свободния си полет пърхат с леките си криле безбройни птици.


III. Лабиринт.

Красивата мечта на архитекта и строителя Дедал – Лабиринтът – разлива своите пътеки. Богатството от звуци и ароматът на розови цветове се преплитат в хармония, присъща на Елизиум – хармония, която се спуска от висините над лабиринта. Красотата се опитва да достигне дъното на мрака, с който са застлани лабиринтните пътеки и където се е спотаило чудовището Минотавър.


IV. Безкраен, мрачен друм.

В скръбен марш, в объркан кръг, без начало и без край, с безчувствени стъпки крачат заключените в лабиринта погубени души. Стенанията им кънтят и се блъскат в нечуван звън в стените на безкрайните пътеки на лабиринта.


V. Eдна змия/ Познахме тъмнината. Навкрате. Дедал.

В съня ни, както и в съня на Навкрате пропълзява змията на мъдростта. През погледа ѝ наднича неизбежно пропълзяващата смърт, мракът на зениците ѝ е порталът на тъмнината, от която произлизаме и в която ще потънем. Сковава тъмнината, където живее мъдростта, сковава единството на хората и Силите.


VI. Тиранът.

Къде е този чуден и самотен град, към който съществото ми се стреми? Морето и синьото небе ревниво го обгръщат и той е тъй красив, че дори и ветровете забавят своя бяг. Градът на спомените е това – мрачните води на спомените са моите храмове с небесни покриви. Град, на който владетелят му е тиран, в подножието на чийто трон се стелят мъглите на диханието на Ада. Да, това е моят град, заменил градините на Елизиум, повехнали от бащина вина. Този град владея аз.


VII. Във дълбините нейни.

Навкрате, майката на Икар от дълбините на своето същество разплита нишката на любовта, с която обвива целия свят със силата на любовта и го привързва във възел, събрал света в едничко слово.

Дедал, бащата на Икар излива силата на мечтата и я превръща в действена реалност – със сина си ще направят криле, ето, перата вече отразяват с белотата си слънчевата светлина. Всички граници ще се снишат, Сирените от морските ширини вече призовават баща и син.


VIII. Mайсторското дело.

В лабиринта на мислите, в лабиринта на спомените, в нощта на мъдростта, оживява истината – устремът към небето означава Живот, стремежът към Земята означава Живот в Смъртта. Нощта скрива лицето си, за да изгрее денят.


IX. Дует на Навкрате и небесното създание.

Денят изгрява, слънцето вече разтапя снеговете на спомените. Навкрате призовава Слънцето, а Дедал призовава сина си Икар за полет в незримото.


X. Лудостта. Скептиците. Вестителите на Съдбата.

Безумието на мечтите събужда неверието. Но то не бива да ги възпира, защото вцепенят ли се ветровете, митовете ще избледнеят и ще изчезнат, оплетени в тегобите на Нищото.


XI. Молитва към Хелиос.

Дедал, Навкрате изливат силата на любовта си във възхвала и молитва към Хелиос. Те окуражават своя син Икар да се извиси, да се издигне дори над Смъртта.


XII. Извиси се! Взор към небето.

Дедал, бащата окуражава Икар, своя син. Бащината любов е така необозрима – като целия Космос и тя е тази, която дава сили на сина да види небето и земята, съчетани в красиво единство от дъгата.


XIII. Две големи птици. 

Като две големи птици се издигат в небесата на морската шир един помъдрял баща и един възторжен син.


XIV. Полетът. Зрителите. Вестителите на Съдбата.

Завиждат ли на божествената радост вестителите на Съдбата? Завиждат, може би, защото те не могат да мечтаят, понеже за бъдещето всичко научават. Или отново премълчават за това, което знаят? Мълчат, защото виждат как радостта прониква във вечността. Удивляват ли се на това, че певците, възпяващи силата на мечтите и на радостта, самите те тази сила узнават тайните на боговете? Вестителите запазват за себе си тайната на тишината.


XV. Над морето.

Когато в полета си останеш сам над морето, ти дишаш ветровете, ти виждаш къдриците на вълните, обрамчили лицето на небето, ти чувстваш гальовните ласки на рибите, които проблясвайки, с перките си милват водата.


XVI. Душата не би познала дъгата.

Само душата може да усети познатия аромат на Родината. Само душата може да почувства цветовете на дъгата, защото на това са я научили очите, които дори могат да видят разноцветието на светлината през сълзите.


XVII: Великото слънце.

Великото слънце, в апогея на своето величие, невъзмутимо и щедро е разпуснало косите си от пронизващи лъчи. Със силата на властта си те разтопиха восъчната спойка на дръзките криле. Икар размахва оголелите си, останали без криле ръце и, ето, виковете му се сливат в ужасяващ унисон със стоновете на неговия баща. И така – докато Икар, стиснал в ръцете си всички звезди небесни, полягва върху кървава възглавка, а съня му пази пурпурната змия от мъртва кръв. Завивката му стават безброй пера, които щедро го покриват.


XVIII. Epiloge

Със залеза си слънцето затвори в мрака още един от дните, в които мечтаем завинаги, във вечността да притискаме в прегръдките си обичта, крилете на мечтите... Но времето, в тегобата на страданията все по-здраво се вкоренява и посява всевечните треви на забвението. В тях неусетно потъваме и ние.

 

Свържете се с нас

Каса Опера
тел: 082825037; 082825042
мобилен:
email: sales@ruseopera.com
Работно време каса

Понеделник - петък 10:00 - 18:30 часа
в дни със спектакли до 19:00 часа

Бюлетин

Абонирайте се за получаване на новини и специални промоции